И любовта ти пак мен души ...
Като завързана за теб съм аз и на бесило жестоко вися
и вятъра ме люлее и лашка безпощадно.
Насред пустиня от мечти ,на едно дърво изсъхнало
с клони разкривени и корени пресушени,
на безплодна почва засадено.
И любовта ми там почива-сред тъни и бодли ,
там сме и аз , и ти.
Ти ,който примката завърза и аз,
която от вятъра премръзва.
Вятър духа и време мина и минава,
но бесилото остава и аз на него още вися и се моля :
Времето нишките да изтрие и свободна да дишам и да крача по
почва нова и непозната.
А ти там, ако искаш остани
и някоя друга чакай да се заблуди.
Но и нейното време ще отмине
и задух ще я
налегне, дано тогава поне да разбереш
и примката дебела своя да отпуснеш...
...И ето време мина и аз оазис съм открила.
А ти ? Какво ?
Още ли чакаш или я откри –поредната жертва ли плени ?
Няма коментари:
Публикуване на коментар