Малка горска история

Притаена е там нощната гора с тихо капещи листа.Мрак обземаше леса,а луната скрита бе зад облаците тъмни.Ни звук ,ни вой се чуваха в призрачната гора.

Природата цяла се беше обвила в странната тайна на гората.Нищо не помрдваше, нито звук се чуваше,нито дори полъха на вятъра не се усещаше,нито пък сова летеше край дърветата.Всички животни бяха се изпарили,като че ли съня на гората ги бе погълнал.Неподвижно всичко скрито бе в дълбините и шубраците.Никой не смееше да наруши тишината-покой навред цареше.На поляната китна,скрита нейде из гората някой наруши тишината.Стон прозвуча, лист ли сух падна на земята или бе вятър някъде от планината?...Там.Посредата на малката поляна ,заобиколена от дървата,седеше неподвижна сянка –чиста и бяла като снега.Тя беше там насред шубрака-Вълчицата.Тя там спокойно стоеше и тишината усещаше.Тя ли бе наистина това или бе шега ? До преди ярост и страст от козината и твърда като лед изкреше,а сега на тази поляна скрита от чужди очи тя нежна стои.Нима това е тя ? Нима това е тази ,която не се спира ...нима ?- тази ,която е свирепа и непоклатима...Застанала бе тя насредата взряна в скалата тумна и твърда,като нея издръжлива.Тя седеше там тиха и спокойно заслушана в горския покой.

Чу се шум едва доловим ,звук на прекършена съчка се разнесе из гората.Шум така силен и кънтящ-той разцепи на две тишината царяща из гората...А бялата фигура седеше там все така спокойна и неподвижна.Тя не се бе уплашила и не трепна.Горската царица познаваше тези зваци...

Нещо тъмно се прокрадваше през тъмата и ловко заобикаляше дървата.Шум повторен прокънтя низ гората-само Той нарушаваше тишината.След това покоя пак настана...Всичко пак се притаи и искри пропукаха гората.Стъпки грешни ли направи ?-Не.-Малък знак от шубрака се дочу,стъпки се доловиха някъде наблизо ...

И ето пак- същата поляна ,същата бяла фигура ,същата каменна скала,същата вълчица-това бе тя.това бе онази с двете лица,тя с бялата душа и с лапите си черни като катран тя закрачи и зачака...,но какво ?...

Вятър подуха,листа се отрониха и луната я разкриха облаците тъмни.Лъчи обляха нежно поляната малка, но сянка величава се промъкна между светлината.На скалата покрита с мъх се бе качил Вълка.Нощен вой разтърси гората, от нея се отрониха листата.Вълчицата поздравът прие и пристъпи бавно към сивата скала.

Не ярост цареше сега в нейната душа,а нежност изкреше ярките очи.Облак нов закри луната и само два чифта изкрящи очи се виждаха на поляната скрита.Облака отмина и луната пак поляната разкри,но двете нощни сенки бяха изчезнали...

Бяха далеч от тук-тичайки един до друг...